Парламентът гласува за приемането на безконтролното следене на мобилните телефони и интернет на българските граждани.

Бързам да направя две уговорки в началото. Първата е, че много добре съзнавам – в България демокрацията е само на документи. Както по документи е забранено да се пресича и на червено. Всички знаем каква стойност имат тези документи, нали? Втората е, че малко хора в действителност съзнават що за „интерфейс“ е този, за когото си мечтае вътрешното министерство. Затова и ще обясня с пример-сравнение. Най-напред да уточним, че въпросната джаджа и сега се намира в ръцете на ченгетата, но не работи все още. Какво представлява тя? Това е все едно да има камери навсякъде, дори в тоалетните ви, а сигналът от тези камери да бъде видим на един телевизор, който се намира в полицията (или в някоя от специалните служби). А сега слушайте – ченгето ще може да гледа непрекъснато, ама ще може да записва какво вижда само със съдебно решение. Смешно, нали? Все едно някой ще повярва, че това ченге не знае как, или се притеснява без съдебно решение да направи запис.

Веднага се намериха и хора, които да ни убеждават, че така ще се повиши разкриваемостта на престъпленията. Ама наистина ли? Вярва ли някой, че истинските престъпници ползват телефони и скайп (например), за да подготвят едно престъпление? Дори и да го правят, а те не го правят, но дори и да го правят, най-много разговорът да е от сорта на „Ало, Сомов, останалите рибки са готови“, „Ок, действайте“. Истинските престъпници не са тъпи. Те за животни, те са нищожества, те са канибали и зверове, но не са ТЪПИ! Знаят много добре, че и сега ги подслушват. Пазят се един вид. Не се пазят момчурляците от 7-и В клас, които се уговарят да цомбят най-надарената мома в класа. Не се пазят еколозите, когато се уговарят да правят протести пред парламента. Не се пазят хора, които обсъждат сделки (търговски, законни). Не се пазят и някои политици. Ама само някои от политиците, не всички.

Мислите си, че мотивите за това решение на ГЕРБ и Атака са борбата с престъпността? Странно, а в предишния парламент те не искаха ли престъпността да бъде надвита? Защото тогава гласуваха против. А комунистите защо сега са против? Нали само преди месеци те пък искаха да подслушват? Правилно, грижата им на всички не е престъпността, а да държат те слушалката. Вярвайте, тази слушалка може да донесе добри пари!

Както забелязвате, тук изобщо не се спирам на формалната преграда – разрешение от районен съдия. Разрешението ще бъде поискано и ще бъде получено. Въпросът, при това основен, е какво може да бъде направено без това разрешение. А може много неща. Не само скъпо струваща търговска информация. Така може да бъде създаден контрол над политически противници, или просто над неудобни за властта хора. Така може да се създаде условия за изнудване – достатъчно е ченгето да реши, че ако не искате жена ви да разбере за посещенията ви в порно сайтове, е нужно да заплатите 2000 лева (а може и повече). А ако не искате – обвинение в педофилия! Иди доказвай, че не си такъв. Нека вестниците гръмнат, че са те заловили, пък после да те видим.

http://anamnesis.info/documents/Dokladna_zapiska_za_deystviqta_na_BNA_v_ChSSR.pdf

В предишните две части (1 и 2) видяхме от къде се взе това тефтерче, защо авторът реши да пише за него, запознахме се и с избрани части от съдържанието му. Това ще е последната част. В нея ще прочетем някои строго военни термини, ще се запознаем със системи оръжия и бойно-отровни вещества. Определено ще е скучна за страничен човек, непреминал през армията. От друга страна ще ни предостави ценни сведения за тогавашната комунистическа пропаганда.

* * *

Следващите страници бяха запълнени със задълженията на дневалния (Войник, който пази спалното помещение, грижи се за хигиената му, охранява стаята с оръжието. Въоръжен е само с нож) и караула. Пропускам ги умишлено, тъй като са много обемни, съдържат много термини (най-често русизми), които се нуждаят от допълнително обяснение, а също така представляват интерес за много малко читатели. Освен изброеното, дневални и караул има във всяка армия, като задълженията им са същите. Любопитните биха могли, при добро желание, да намерят достатъчно информация по въпроса. Само ще отбележа, че по време на един от моите караули се случи единият от двата смъртни инцидента, на които станах свидетел по време на моята военна служба. Тя продължи точно една година, 11 месеца и 21 дни. Караулният инцидент не беше свързан с употреба на оръжие. Момчето загина по много нелеп начин, падайки от каросерията на един ЗИЛ. Другият инцидент се случи по време на едни мащабни войскови стрелби. Дефектен снаряд се взриви в един танк, когато пълначът го поставял в цевта на оръдието. Но няма да разказвам повече подробности. Друга ми се иска да бъде тематиката на този ми блог.

* * *

Вече сме на края на изписаните страници от войнишкото тефтерче. Има още два раздела – чужди армии и бойни отровни вещества. Лекциите по чужди армии се провеждаха като част от теоретичната подготовка. Трябваше да знаем срещу кого ще се бием. Затова тук са описани армиите на Турция и Гърция – наши врагове през комунизма. Комунистическата пропаганда и тук се е намесила. Беше ни внушавано, че натовските армии по нашата южна граница са въоръжени едва ли не с лъкове и стрели!🙂
Ето няколко извадки от бележките, описващи стрелковото въоръжение на въпросните армии:

пистолети
Колт 11,43, тегло – 1,2, вместмост – 7, далекобойност – 70;

пушки
Томпсън 11,43, тегло -4,9, вместимост – 30, далекобойност – 275;
Автоматична пушка G3, тегло – 3,9, вместимост – 20, далекобойност – 1000;
Пушка Гарант М1, тегло – 4,6, вместимост – 20, далекобойност – 1100.

За запознатите е ясно, че това са оръжия от Втората световна война и едва ли натовските армии още ги използват. И понеже служех в армията по време на ерата на видеото, беше достатъчно да погледам записите от парадите на съответните армии (показвани ни също по време на лекциите), за да видя, че оръжията им никак не са такива.🙂 Но в такива времена живеехме тогава.

* * *

Данните за бойните отровни вещества са от един учебник за офицери. Открих го в един склад, докато го разчиствахме, и с разрешението на старшината, отговорник за склада, преписах някои неща. Сега се сещам и защо точно химическите формули, а не други любопитни неща – имах намерение да следвам химия!🙂

Първо са описани обозначенията, които се слагат върху стъклените ампули, служещи за откриване наличието на подобни газове във въздуха:

червена линия с точка:
зарин, зоман, V газ

две червени линии с точка:
зарин

три зелени линии:
синилна киселина, хлорциан, фосген, дифосген

три черни:
СО (въглероден окис)

една кафява:
BZ (не се сещам дали съм съкратил нещо, или е наименование на газ)

една жълта:
иприт

една бяла:
хлорцетофенон

Формули

Зарин

изопропилметилфлуорфосфонат (има и рисунки на структурата, но ми е трудно да ги прерисувам тук)

Зоман

пинаколилметилфлуорфафонат

Иприт

дихлордиметилсулфид

Азотен Иприт

трихлортриетиламин

Сълзотворен

хлорцетофенон (С6H5CO.CH2Cl)

Кихавичен

Адамсит – жълтозелен, без особена миризма. Температура на кипене 410oC. Температура на топене 193oC. Разтваря се само в органични разтворители. Не реагира с вода и алкално действащи вещества. Окислява се от Н2О2 (кислородна вода) или калиев перманганат.

* * *

Тук свърша и писаното в тефтерчето. Сигурно това е било някъде към януари 1989-а година. Макар и все още новобранец, службата така ни беше грабнала (непрекъснати караули и учения), та почти беше изчезнало разделението между стари войници и новобранци. За устава се сещахме само когато идваха разни генерали от Варшавския договор на проверка. Когато настъпиха събитията от ноември 1989-а в армията настана някакво безвремие. През 1990-а, когато бяха и първите избори, вече нямаше политически офицери. Нямаше такава длъжност, иначе офицерите-пропагандатори се преквалифицираха на възпитатели. Звучи ужасно, но е самата истина. През август ни уволниха. Бяхме последните, служили 2 години. Уволниха ни седмица преди да запълним двугодишния срок. Отпраших към морето и останах там до ноември, като живях в първата и единствена (поне известна на мен) хипи-комуна в България. После скитах още година. А след това остарях :)))
Надявам се, че започналите година по-късно съкращения в офицерския състав на армията, са обхванали и политическите офицери. Иначе нямаше да е честно. Но какво ли е честно в България?

В първа част ви запознах с това как открих въпросното тефтерче, как реших да препиша по-голямата част от него и защо го реших. След разпределението на времето, в тефтерчето е поместен химна на НРБ. Той не се различава от сегашния, просто сега е премахнат последния куплет от текста. Затова го прескачам и отивам на следващата страница, където е текста на военната клетва. Тъй като вече ми беше намекнато, че голяма част (по-голямата) от тукашните блогъри са жени, то аз съм сигурен, че въпросния текст е непознат. Затова пристъпвам към преписването. Но първо да направя едно уточнение. Въпросната клетва е първия официален документ, който социалистическия младеж подписваше. По онова време (преди 1989-а година) всеки годен за военна служба мъж, при навършване на 18 години влизаше в редовете на Българската армия (тогава се наричаше Българска народна армия – БНА). Изключение бяха само тези младежи, които учеха в техникуми (до 12-и клас). Тях ги взимаха войници на 19 години. Нямаше значение дали си приет за студент – служиш, уволняват те, следваш. А, разбира се, имаше още едно изключение – ако попаднеш в затвора :))) Лежиш, освобождават те, служиш, уволняват те. И така, въпросният документ се подписваше в деня преди официалната церемония, която обикновено се провежда на централните площади. Това, което се прави на площада (войникът отива до знамето, целува го, навежда се нещо да подпише, крещи по микрофон „Заклех се!“), е една бутафория за пред цивилното население :)))

ВОЕННА КЛЕТВА

Аз, гражданин на НРБ, като встъпвам в редовете на въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите* на своите командири и началници. Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело. С всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на Народното правителство. Готов съм винаги по заповед на Народното правителство да защитя своята родина НРБ и като воин от въоръжените сили се заклевам да защитавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си, дори живота си, за постигане на пълна победа над враговете. Ако наруша тази моя тържествена клетва нека ме постигне суровото наказание на закона на НРБ и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.

___________
* – по устав беше прието, че всяка една заповед трябва да бъде изпълнявана, освен противонародната. За противонародна се смяташе заповед за действия срещу цивилното население на НРБ. Доста неясна формулировка. По-точно доста разтеглива, имайки предвид майсторството на комунистическата демагогия. Нека не забравяме, че срещу отказалите се да си сменят имената турци и цигани, са били изпратени и момчета от Вътрешни войски (нещо подобно на сегашната жандармерия, но в онези години се попълваше от редовни военнослужещи)

Онзи ден реших да си разчистя едно чекмедже. Попаднах на няколко интересни находки – пластмасов каубой (когато съм го купувал, в далечната 198…, се наричаше „каубоец“, струваше 40 ст., и се продаваше по стрелбищата); снимка на една съученичка, с която помня, че се натискахме, но не помня вече как се казваше; спринцовка (голяма, пластмасова, 200 мл, служеща за пръскане с вода по коридорите на училището); хипарски гривнички и медальони (някога имах коса до лакътя). Намерих и войнишкото си тефтерче.
Войнишко тефтерче има(ше) всеки войник. В него той (б)е(ше) длъжен да записва различните си задължения, номерата на личното си оръжие, химна, режима и още някои други неща (но за това – после).
Реших да препиша всичко (или почти всичко), тъй като според мен това е ценен документ за времето, в което живяхме (до 1989 година).

Как започва писаното в тефтерчето:

Тефтерче

на редник Стоян Савов

гр. …, ул. …

автомат: ЗР 1959
нож: 898

(После е добавен нов номер на автомат. Старият отиде на ремонт.)

нов номер: ЕВ 1258

(Любопитно е, че не съм записал номера на картечницата. Всъщност е съвсем обяснимо – тези тефтерчета бяха нужни само на новобранците. Проверяваха им ги редовно, затова се и попълваха редовно.)

На следващата страница попаднах на нещо, което ме върна в спомените ми от онова време – разпределението на времето (зимното).

Разпределение на времето

1. Ставане от сън – 06,00-06,10
2. Сутрешна физзарядка – 06,10-06,40
3. Личен тоалет – 06,40-07,05
4. Сутрешен преглед – 07,05-07,20 [тогава се проверяваха тефтерчетата, дали имаш две игли (с бял и черен конец), дали си бръснат, дали са ти лъснати обувките… не, не беше медицински преглед :))) ]
5. Закуска – 07,20-07,50
6. Сутрешен развод – 07,50-08,00 (не е юридически термин, не се развеждаме с жените си, а се строяваме и крещим: „Здраве желаем другарю еди кой си!“)
7. Вдигане на трикольора – 7, 50 (не мога да си обясня защо така е подредено, но е факт, че знамето се вдига по едно и също време всяка сутрин)
8. Първи учебен час – 08,00-08,50
Вори – 09,00-09,50
и така до Шести – 13,00-13,50
(Учебните часове рядко се провеждаха в помещения. Тук влизат занятията по строева подготовка, стрелба, тактика, обучение по предпазване от химическа и радиоактивна атака, и изключението – занятията по политическа подготовка, които се провеждаха в помещение. Въпреки интервала от 10 минути между часовете, рядко това беше почивка. Часовете се сливаха, а ако командирът прецени – даваше почивка за по една цигара.)
9. Обеден тоалет 13,50-14,10 (включва измиването на калта от обувките, набързо преобличане със сухи долни дрехи, евентуално и измиване на ръцете)
10. Обед – 14,10-14,40
11. Лично време – 14,40-15,10 (Не, не е следобеден сън! Използва се за почистване на оръжието, подготовка за наряд, ако е твой ред)
12. Поддържане на техниката – 15,50 (Ново бяло петно. Посочене само начален час, но нещо не ми се струва, че е грешка. Това е времето, в което всички се навирахме в бронетранспортьорите и ги лъскахме)
13. Подготовка за развод – 15,50-16,00 (Тоест строяване)
14. Културно-масова работа – 16,00-16-50 (Би трябвало да е час за пропаганда, воден от политическия офицер, или както бе приета абревиатурата ЗКПЧ – Заместник-командир по политическата част. Рядко се правеше. Най-често или оставахме да довършим работата по машините, или провеждахме едно леко 20 километрово кросче).
15. Самоподготовка
първи учебен час – 17,00-17,50
втори учебен час – 18,00-18,50
(Виж коментара към по-горната точка)
16. Лично време – 19,00-19,20 (служеше за шиене на якички, гладене на униформи, пране, писане на писма)
17. Вечеря – 19,20-19,50
18. Телевизия – 20,00-20,30 (групово гледане на новините)
19. Лично време – 20,30-21,20 (виж коментара към точка 16)
20. Сбор – 21,20 (строяване на плаца за вечерна проверка)
21. Снемане на знамето 21,20-21,30 (Вдигане и сваляне на знамето става в съпровод на химна. Когато знамето е вдигнато всеки е длъжен да козирува. Когато не е – поздрава страва само със заставане в положение „Мирно“)
22. Вечерна проверка – 21,30-21,50
23. „Заря“ – 21,50 (сигнал за лягане)
24. Лягане – 21,50-22,00 (десет минути, защото е преценено, че за толкова трябва да се съблечеш, да сгънеш дрехите си по специален начин и да ги подредиш върху нощното шкафче)
25. Отбой – 22,00

Следва продължение.

Онзи ден слушах драматизация по Марк Твен на „Том Сойер“ и се замислих върху един детайл – Том се чувства богаташ, ако притежава ножче „Марлоу“…
По мое време, когато аз бях дете, да си богаташ означаваше да имаш запалка. Най-обикновена, пластмасова, с камъче. Въпросните запалки струваха 4 лева и се продаваха по стрелбищата. Да, а „стрелбища“ бяха едни фургони, в които имаше наредени мишени и хората стреляха по тях с въздушни пушки. Та така, срещу 4 лева ставаш богаташ. Тогава най-разпространената заплата беше между 120 и 200 лева. Хората нямаше къде да харчат парите си, затова ги държаха скрити, или ги трупаха в тлъсти влогове. Но нямаше значение дали са в банка, или под дюшека. Лихвите бяха много ниски и влоговете не носеха почти никакъв доход.
На тези запалки, произведени иначе за еднократна употреба, се пробиваше една дупчица, залепваше се вътре със секундно лепило една дюзичка и запалката ставаше „за многократна употреба“🙂 Имаше специални „запалкаджийски“ ателиета, в които можеше да ти сложат дюза, да ти сменят камъчето, или да ти напълнят газ. Газ се взимаше от бутилки за домакински печки, или от туристически примусчета. Пълненето, заедно със смяната на камъче – 40 стотинки. За дюза – левче.
Хора, посетили Запада, разказваха как онези си изхвърлят запалките в кошчетата, щом им писнело от тях… А една от моите мечти беше някога да отида в Италия и да събера колкото мога запалки! По-късно много мои сънародници отидоха и наистина ровеха по кошчетата, но това е друга тема, за друг постинг.
Можеше да бъдеш богаташ, ако имаш всички картинки на автомобили от турските дъвки „Би-бип“. Серията съдържаше 64 снимки, но аз не познавах дете, което да има всички. Дъвките също се продаваха по стрелбищата и струваха 30 стотинки.
Количките „Мачбокс“ бяха нечуван лукс. Нашите приятели, италианци, бяха ми изпратили една (заедно с един револвер с капси)… Познайте кой беше богаташът в нашата махала?
А сещате ли се още колко неща като запалкаджийниците вече ги няма? Например студията за звукозаписи, бозаджийниците, обществените бани (тези, в балнеоложките курорти, не ги броим), катаджията на кръстовище, опашката за телефонен апарат, купоните за закуска в лавката…
А колко много неща са още тук? Например облеченият с дънки „Рила“ (или „Панака“), обут с платненки, нахлузил бял каскет селскостопански труженик?

:)))

Преди дни се обади бившата ми жена за да ме помоли да разкажа на дъщеря ни някои неща за семейството, които тя искала да научи. Ставаше дума за вуйчо ми, който е лежал и във фашистки и в комунистически концлагер, за майка ми и баба ми, принудени да сменят религиозната си деноминация и още други неща. Разказах за всичко това на 15 годишната си дъщеря. Но често трябваше да дообяснявам, защото младите не знаят почти нищо за комунистическото минало на страната си.

Реших и тук да споделя своите спомени. Ще разказвам само за неща, които на мен са ми направили впечатление, които сам съм преживял, или пък съм намерил сведения за тях.

Първи сблъсък със страха

Вкъщи редовно чувах, че Брежнев (Леонид Илич, тогавашен ръководител на СССР) прилича на маймуна. По тогавашната телевизия можеше да се нагледаш на противните селски муцуни на комунистическия елит. Естествено побързах да предам наученото на другите деца🙂 За което изядох солиден бой. В онези години беше опасно да обиждаш партията (която и да било комунистическа партия). Беше опасно да говориш неща, които не могат да се чуят по телевизията или радиото. Е, у нас се слушаше нелегално ВВС и Свободна Европа (западни радиостанции), хора от семейството редовно пътуваха до Италия (защо – друг път), но това не трябваше да се говори. Беше опасно. Имаше доносници, имаше членове на ОФ (Отечествен Фронт, масова организация на безпартийните), имаше какво ли не! И никой не ти мислеше доброто. Възрастните забравиха в какъв постоянен страх живееха, а сегашните младежи мислят, че след като НРБ имитираше демокрация, то непременно е било и демокрация.
След този случай научих и други важни неща. Не биваше да се говори:
че в Италия има над 100 вида сладолед, който е адски вкусен, а кока-кола и цитруси се продават свободно навсякъде;
че съм кръстен в църква, а на празници ме водят да се черкувам;
че активните борци всъщност не са активни борци;
че комунистите окрадоха спестяванията на хората с паричната реформа от 50-те (която аз не помнех, но непрекъснато се говореше за нея вкъщи);
че от училище ни събраха по 30 стотинки, за да ни дадат значка на чавдарче, но не ни дадоха (чавдарчетата бяха комунистическа организация за най-малките ученици, официално се наричаше „Чета Чавдарче“)…

След време разбрах и какво може да ти донесе това, че не внимаваш какво и как говориш. Но нека това е в някой друг пост.

Ето го Леонид Илич Брежнев:

🙂